Честит ден на труда!
От доста време се каня да стартирам блог. Блог, в който да пиша за фотографията, за изкуството през моите очи, за гледната ми точка към света. Но все не намирах време. “Пишех” статиите в главата си и се задоволявах с илюзорното усещане, че съм ги създала, макар и само за себе си.
Но край на това! Взех решение на 1 май да стартирам това ново начинани, както и още много нови проекти, които планирам и подготвям.
И тъй като днешния ден е ден на труда, а и е първата ми статия към блога, сметнах за редно да разкажа как избрах фотографията за моя професия или може би е по-правилно да кажа как тя избра мен, колкото и клиширано да звучи.
Много ясно си спомням първият си фото апарат. През лятната ваканция между 7 и 8 клас, със семейството ми отидохме за първи път на почивка на Априлци. Природата, хората и цялата атмосфера там така ни омаяха, че последваха много поредни летни ваканции, прекарани в студените изворни води и прохладни гори, които ми служеха освен за отмора, а така също и за моите първи фото изяви. Но, отклоних се. Лятото преди да постъпя в гимназията съвсем не подозирах съдбовния момент, който ми предстои. През един от следобедите на нашата почивка, отидохме на екскурзия до град Троян. Там родителите ми ми купиха един лентов фото апарат, който още си пазя и щом го погледна се връщам на площада на Троян и отново съм на 14. Та с него апарат щраках през цялата почивка. Снимах всичко, което можеше да бъде снимано – облаци, скали, цветя, реки, магаре на пътя – всичко! За роднините нали няма нужда да споменавам, че бяха като на червения килим на оскарите? Като се върнахме в Плевен, нямах търпение да извадя снимките от лентите. Повечето от арт опитите ми не ставаха, но имаше някои прилични снимки, с които бях изключително горда! Преди да започна да снимам, обичах да рисувам – ходех на уроци от малка, участвах в конкурси и т.н., за това имах известен поглед над композицията и цветовете и бях доста самокритична. Исках да стана по-добра. Исках да усъвършенствам това магично изкуство и имено този мои устрем към развитие ме доведе днес до тук и благодарение на хъса на едно 14 годишно хлапе, пиша тези редове днес, вече от позицията на професионален фотограф с 13 години стаж.
Година по-късно, около края на учебната година, придружавах баща си на служебно пътуване някъде по Черноморието. На връщане спряхме в голяма верига за техника, която по спомен още не беше стъпила на Плевенския пазар и баща ми ми купи първият цифров фото апарат. Съвсем обикновен, препоръчан ни от продавача, нищо специално – Samsung Digimax, не помня точно кой модел, между 2 и 5 мегапиксела. Но тогава вече бях тотално изгубена. Нямаше спасение за мен. Вече можех да видя и подбера снимките си директно на апарата, можех да направя 2-3-4-50 дубъла на една сцена. Можех да видя как се подобрява снимката, ако преместя светлина. Повярвайте ми, тогава вече говорим за много снимки. Бях напълнила няколко от най-големите размери класьори за дискове със записи на снимки. Още пазя някои от тях и да призная, имала съм добри попадения, което само доказва теоритята, че не хардуера е от първостепенно значение, а задапаратното устройство.
Вече бях избрала бъдещата си професия – фотограф. Две години по-късно, вече на 17, проучвах какви са кандидатстудентските изпити за тази специалност и установих, че ми трябва подобрение на техниката, тъй като трябваше да разуча и използвам ръчни настройки, каквито моето малко апаратче нямаше. И така, родителите ми и баба ми подариха Panasonic Lumix FZ50. Това е апарат от типа на така наречените турбосапунерки, но беше доста приличен за времето си и изцедих от него хиляди снимки, проби, уроци и най-вече спомени. Именно тогава започнах да се чувствам в свои води в света на фотографията. Работата ми вече изглеждаше на по-високо ниво, открояваше се пред снимки на съученици, използвах я в разни училищни проекти и получавах одобрението на зрителите (разбирайте учителите и съучениците ми). Чувството да бъда фотограф ме беше изпълнило от всякъде.
Когато обаче дойде дългоочакваният момент за избор на специалност в университет, за първи и последен път в живота си се оставих да бъда разубедена от моето собствено мнение и да пренебрегна вътрешното си чувство. Роднини ме насочиха към специалност Мултимедия, компютърна графика и анимация, като по-перспективна, като в нея също се изучава фотография, но е един от предметите, а не основна дейност. Тя беше сравнително нова специалност, влизаше се с висок бал, аз бях седма по успех в класирането, гордеех се, че успях да вляза там. Имаше и много рисуване по мое време, като и самият изпит включваше рисуване, което беше добре дошло за мен. От любопитство знам, че вече не наблягат толкова на рисуването и е премахнато от изпита, което според мен е жалко. Разбира се, можеше да запиша фотографията като втора специалност, но към онзи момент не го направих. Повярвах, че фотографията ще остане само мое хоби, а ще се впусна в новия за мен свят на анимацията. Това беше примамливо, тъй като съм огромен фен на анимационното кино. На всеки нов анимационен хит ще ме намерите в кино салона – мен и още педеситина деца. Но, блаженни са вярващите. Не можах да се “излекувам” от желанието да снимам. Следях фото списанията, купувах си книги за фотографията, продължавах да изпробвам и усвоявам нови техники. Нито тогава, нито сега съжалявам за избора си на специалност. Там научих много нови и полезни неща, които продължавам да използвам и днес – като работата с Adobe Photoshop, програмиране, с което сега успявам поне да поддържам собствените си 5 сайта, ако не друго, имам опит с 3D програмите, което сега също ми е от полза, тъй като в рекламната продуктова фотография има тенденция за използването на 3D CGI за “заснемане” на продукти и съответно аз имам летящ старт да развия този тип услуга. Също така и обработка на видео, работа с Adobe After Effects, което ми е служело в някои рекламни кампании и проекти. Понякога се чудя дали сега щях да съм по-добър фотограф, ако бях послушала сърцето си и бях записала фотография като университетска специалност? Дали щях да имам зад гърба си интересни и успешни изложби и проекти? Дали щях да съм си създала име сред тези среди? Дали кариерата ми щеше да е на друго ниво? Предполагам, че никога няма да разбера, а и принципно съм човек, който не съжалява за неща, които не може да промени, като миналото например. А и винаги мога да запиша магистратура фотография, нали?
И така, старт на моя професионален път даде едно лятно назначение като фотограф в ежедневен вестник в Плевен, в края на първи курс, което се случи благодарение на моята майка. Благодаря ти, мамо! Да снимаш за вестник и то ежедневник е изключително динамична и интересна работа. Срещаш се с всякакви хора и отразяваш коренно различни събития. Например, може сутринта да снимаш визитата на президента на Републиката, а следобяд да отразяваш сбора в Гулянци. На официални мероприятия, като депутатски речи, присъстват и екипи от националните телевизии. Имам много ярък спомен как бях брутално избутана с лакят в ребрата, от колега оператор на водеща ТВ медия, само за да ми вземе мястото, тъй като съм дошла преди него и съм заела по-добра позиция. Но в това е чара на този тип фотография – калявате, учите да си гъвкав, да работиш бързо и да не изпускаш момента. Мислите ли, че сега две годишен сладур в студиото има шанс да избяга от моя обектив? В никакъв случай! Всички усмивки са прилежно уловени. След това лято последва назначение в друг ежедневник, вече за доста по-дълъг период. Няколко години подред моята Нова Година задължително преминаваше на градския площад, за да отразя събитието. Бях в центъра на всички интересни мероприятия и то на първия ред. Толкова ми харесваше да снимам, че не можех пълноценно да гледам някакво събитие, ако не го виждам през визьора. И все още е така. Не съм гледала на живо нито един важен момент от живота на децата си, винаги ги гледам през малкото прозорче на апарата.
Толкова бях погълната от работата си на фотограф, че собственото студио дойде като естествено продължение на нещата, веднага след университета. А да имаш собствен бизнес, те учи на много други неща, освен фотографията – трябва ти маркетинг, счетоводство, в последствие управление на екип и т.н., но това вече е тема на друга статия.
Връщайки се назад във времето, виждам как изкуството на фотографията бавно, но безспирно е пускало корени в моите душа и съзнание. Избрало ме е, още преди аз да избера него. Останало е с мен, дори когато се опитах да тръгна по друг път. Изчаква търпеливо в ъгъла, когато тотално изтощена физически и емоционално в края на всеки коледен сезон решавам, че край, това беше, отказвам се от фотографията! Само за да я прегърна отново след максимум месец. По време на Ковид кризата си взе дълга почивка, докато аз денонощно учех програмиране и UI и бях твърдо решана, че това ще е моят нов професионален път. Но нима човек може да се откаже от самия себе си? Да подтисна желанието на цялото си същество, да вляза с бодра крачка в офиса, да седна на компютъра, да отворя софтуера за програмиране и да правя нещо, толкова далечно от мен, когато душата ми копнее да преследва с апарата някой току-що проходил бонбон или да търси срамежливата усмивка на млада девойка, която разцъфва пред мен с цялата си красота? Не, не бих могла. Това би било престъпление към самата мен. Аз вярвам, че висша цел на живота е да бъдем щастливи, да бъдем с хората, които обичаме и които ни обичат, да правим това, за което сме създадени и ни носи удоволствие, да слушаме сърцето си и да не се примиряваме с нещо по-малко от точно това, което искаме да постигнем. Според мен, ако силно вярваш в успеха на своите мечти, ако не се отказваш от тях, дори и да има камъни и подводни течения по пътя ти, ако си постоянен и отдаден на това да откриеш себе си и своето място в живота, то това неизбежно ще стане. Ако искаш да готвиш – готви! Прави го с любов и желание и от сърце и изобщо не слушай какво ти говорят разни дребни душици, които биха принизили всяка професия до дълбините на собствената си нещета. Ако искаш да бъдеш шофьор – бъди! И го прави с гордост! Ако това, което те прави щастлив е да шиеш – тогава ший! Ако си най-щастлив да създаваш софтуер, тогава създавай софтуер! Животът е кратък и нямаме време да бъдем нещо друго, освен щастливи. Не обръщайте гръб на себе си! Ако професията, която се е загнездила в сърцето Ви Ви дърпа към себе си, тогава я послушайте и й се отдайте с цялото си същество, защото когато човек прави това, което обича, той го прави добре и хората виждат това. Такъв човек няма как да не успее!
Честит 1 май! Бъдете щастливи чрез труда си!